Жанр: Aliens, Art, Band, Humanoid, Music, SciFi

Тип: тв епизоди

Брой епизоди: 13

Дата на излизане: 08. 07. 1999 до 07. 10. 1999

AniDb оценка: 7.20

Имало едно време един средностатистически японец, работещ в средностатистическа фирма, имащ средностатистическо семейство с едно дете, понеже на японците повече не им е позволено. Жена му го мислела за мухльо, съседите го мислели за мухльо, синът му почти не го познавал, плащали му малко и работата му била скучна. Това е животът на Оджи Танака. Единственото, което поне малко разнообразява животът на нашия главен герой са плочите му, китарата и спомените от младостта. Спомени за време, когато той е бил Габриел, китаристът на една от най-успешните рок банди Black Heaven, обличал се е с кожени панталони и е имал дълга изрусена коса. Миналото обаче си е минало, няма как да се върне. Или поне така си мисли Оджи, до момента, в който не среща Лейла Юки – новоназначената си зашеметяващо красива колежка. Тя почти веднага издебва момент да остане на саме с Оджи, за да му признае, че всъщност е изпратена от бъдещето, където извънземните нападат нейната раса и единственото оръжие, което може да ги спаси е музиката на Black Heaven, и по-специално на Оджи. Така той е заведен в космическия кораб и странните му приключения по пътя за спасението на космоса започват.

Минусите:

– Историята куца. Ама много.
– Началото не грабва, или поне мен не ме грабна особено.
– Трите извънземни мацки, които се движеха постоянно заедно,  бяха под всякаква критика, изобщо не ми беше ясно защо са напъхани в анимето.
– Мелодията, която „спасява света“ е една и съща почти до края и по някое време писва.
– Ендингът. В текста нямаше ама ПСОЛЮТНО ниаккъв смисъл.
Плюсовете:

+ Музиката (ендингът не го включвам). Определено това е най-долемият плюс на анимето, който компенсира за всички минуси.
+ Препратките към известни групи, техни песни и албуми. Името на анимето например е препратка към Black Sabbath, идолът на Оджи е Michael Schenker, всеки епизод е с името на известна рок песен, а Лейла вероятно е кръстена на едноименната песен на Ерик Клептън.
+ Визията. Макар и малко странна на моменти, през повечето време ми допадаше доста.
+ Опънингът, заедно с обяснението на Габриел за миналото. Доста подходящ тематично за анимето.

Оверал:

Признавам, че историята не ме грабна особено като идея. Самото аниме също не ме спечели още от първия си епизод като атмосфера. Обаче музиката беше готина, а и имаше някакъв потенциал, така че продължих да си гледам упорито. И в крайна сметка не съжалявах изобщо. Защото в Black Heaven имаше достатъчно хумор и сериозност, любовни истории, пиянски и рокаджийски изпълнения, които да ме накарат да му простя някой дребни (и не чак толкова дребни) недостатъци. Общото впечатление си остана доста приятно.

И тъй като не спрях да говоря за прословутата музика на анимето, ето и любима моя част от саундтрака, която може да се чуе в последния епизод – Let me go, let you go .

Лична оценка: 8/10
Линкове: AniDB, Wiki